Преди да се родя и след смъртта ми Quotes

“Страхът причинява на хората най-голямото зло и убива тяхното щастие. Няма страхлив и щастлив човек, щастливи са само дръзновените и само те постигат своите идеали…”
― Ивайло Петров, Преди да се родя и след смъртта ми

“Тъй мина близо година и по Димитровден, коги работата попривърши, намислиха кака да му пристане. Един ден, понеделник беше, тати отиде в града на скеля. Тръгнаха с мама, тя да остане в сестриното си село да извлачи малко вълна, та на връщане тати да я вземе. Кака ме прати да намеря Ганко и да му кажа, че вечерта ще му пристане. Тати и мама може да не се върнат, пък и да се върнат, уморени, рано ще заспят. Цял ден кръстосвах из село да срещна нейде Ганко и чак на мръкване го видях на кладенеца. Грабнах менците и хукнах нататък. Тичам, ама краката ми подсечени, сърцето ми стегнато на топ, ще се пръсне. Ей сега, думам си, ще се наговорим за пристанушата, кака ще си вземе бохчичката, дето сме я скрили от месец насам в плевника, ще отиде с него и Ганко няма да го има. Няма да го има и за мене живот няма да има… Нарекохме се с Ганко да чака кака в задната градина до бъзака. Ако пък мама и тати се върнат по туй време, да я чака, докато си легнат. Вързахме и двете кучета, да го не усетят и залаят. Като притъмня хубаво, кака рече: „Е, Маро, да се простим, какиното, че каквото Бог покаже нататък. На мама и тати от мене поклон стори, да не ми се сърдят, че думата им надве направих. На Ганко съм се врекла, в негови ръце оставям живота си.“ Тъй ми приказва кака и ме прегръща, пък аз си мисля що не я тръшне болест ей сегичка, да падне и да не стане, че ако Ганко не е на мене, да не е и на нея. Тежък грях турих на сърцето си, родната си сестра поисках мъртва да видя. Мене да беше тръшнала болест, аз да бях паднала и да не стана!… Тогаз каруцата изтрополя и спря пред къщи. Калинко, Марийко, тука ли сте, викна тати, излезте да помогнете на майка си. Кака отърча навън при каруцата, а пък аз останах в стаята. Помаях се малко, дорде разпрегнат конете и пренесат туй-онуй в килера, и изтичах в плевника. Взех бохчичката, дето кака я беше скрила с малко чеизец, и право в градината при бъзака. Ганко ме хвана за ръка и хукнахме в тъмното. Покрай плетищата, покрай плетищата и у тях. Нека си легнат нашите, дума Ганко, на утрина ще те заведа при тях. Мушнахме се в тъмната сая и седнахме на сеното. Той радостен, радостен, на ръце ме взе и като дете ме гали. Калинко, Калинчице, ей че се взехме и никой не може да ни раздели! Ами ти, шепне ми, що мълчиш, не се ли радваш? Що си се стегнала тъй, отпусни се. Ако и да не сме още венчани, ний сме вече мъж и жена. А аз плача, плача, дъх не мога да си поема. Сърцето ми надве разкъсано, сега, думам си, трябва да му кажа коя съм, дорде не е станало късно, па каквото той реши. Ала не му казах… Ганко ме разпозна чак по видело. Нищо не ми продума, заведе ме при своите, честта ми от хорски срам опази. Трийсет години живяхме, десет деца му родих, лоша дума не ми каза, ала и сладка дума от него не чух. Не можа да обърне сърце към мене. Двете къщи съвсем се смразиха, у дома при мама и тати не стъпих, с кака ни се видяхме, ни се чухме. Ожени се в далечно село и там си остана. Дойдоха и децата. Хубави и здрави, да им се ненагледаш, а щом подраснат, без болест залиняват и като свещици гаснат. Едно подир друго, едно подир друго. Останаха ми само Маринчо и Станка. Бог ме наказа, дето зачерних два живота, а над дечицата ми се смили и ги прибра, да не теглят греха на майка си. И Ганко залиня. Имаше-нямаше петдесет години, легна и не стана. На доктор не поиска да се покаже, не каза и какво го боли. Мълчешката живя горкият, мълчешката си издъхна. Същия ден дойде хабер от какиното село, че и тя починала. Не можах до гроба да я изпратя и прошка да й поискам. Божа поличба беше и туй, дето в един ден починаха Ганко и кака. Разделени живяха тука, а душите им ведно са били, та щом единият се въздигна нагоре, другият тръгна подир него. Там, пред Бога, още същия ден да се венчаят…”
― Ивайло Петров, Преди да се родя и след смъртта ми

“Най-страшното е непреодолимото.”
― Ивайло Петров, Преди да се родя и след смъртта ми

“Защото да пътуваш, значи да си свободен...”
― Ивайло Петров, Преди да се родя и след смъртта ми

“Страхът причинява на хората най-голямото зло и убива тяхното щастие. Няма страхлив и щастлив човек, щастливи са само дръзновените и само те постигат своите идеали...”
― Ивайло Петров, Преди да се родя и след смъртта ми

“Но романтиците затова са романтици, за да леят сълзи за било и небило, те гледат света с влажни кравешки очи и си мислят, че светът е по кравешки смирен, но добре, че ги има, Господи, добре, че ги има, без тях животът ще остане без крави, а като няма крави, няма да има и мляко!”
― Ивайло Петров, Преди да се родя и след смъртта ми