Rokhsara’s Reviews > Хвани заека > Status Update

Най-накрая ще се разделим като две тежки тектонични плочи, които винаги са се стремили към собствената си страна на планетата, въпреки че не са осъзнавали това. Наричали са се един и същ континент няколко хилядолетия. Лейла и аз.

Колко е лесно да бъдеш тя, мислех си, толкова лежерно и без усилия. Някои хора просто са, без много драми.

Но животът е нещо друго и понякога чарът му свършва.

Сякаш винаги имаше някаква мисия, при което мотивите на другите изглеждаха съвсем безсмислени. Ти подхождаше към тези задачи със сериозността на икономически анализатор, като в същото време ми показваше колко ти е скучно, че това просто е още една работа за вършене.

В онзи ден, когато фин тънък слънчев лъч реши да посети нашия град за една сутрин, ние поехме ролята на протагонисти. Усетих го, макар да не знаех какво е - силата, че можем всичко. Всичко съществуваше за нас и заради нас: короните на дърветата, от които изхвърчаха птици, откъснатите клони, носени от бързата река, ароматът, който лъхаше от току-що отворените пекарни - всички те бяха наши.

Тогава не знаех какво е това въодушевление, откъде идва. Сега ми се струва, че в онази сутрин след дипломирането, усетихме за момент силата на протагонизма - дадена ни беше ролята на главния герой просто защото всички останали спяха.

Припомняше ми, че бъркотията е естественото състояние на този свят и че животът ни се състои в усилията да въведем ред в целия този хаос, всъщност нищо друго освен отражение на безкрайна арогантност.

Тогава разбрах защо не харесвам изкуствените пейзажи: защото ме карат да чувствам човешкото у мен като грешка, като дълбок личен провал.

Нашето пътуван течеше и се измерваше според някакви собствени закони, далеч от картографията. Сякаш бяхме притиснати от стъклен панел върху чужди карти, под нас можехме да видим техните топоними, държави и граници, но за нас двете имаше друга повърхност - хлъзгава и еднаква навсякъде.

Това е нещо нейно, малки парченца пръст, частици тъмнина, които носехме под кожата си. Винаги сме в Босна. Сега започнахме да я разнасяме из цяла Европа. Страната ни с неустановени граници всъщност е безгранична. Напразно воювахме, преследвахме се и се убивахме: ние никога не сме били вътре в нея, тя е тази, която е пропълзяла в нас като неясен сърбеж. Кожата ни кърви от напразното чесане.