Александър > Recent Status Updates

„Всички заживяха в мир, освен Аурелиано. Образът на Ремедиос, по-малката дъщеря на управителя, която по възраст можеше да му бъде дъщеря, остана да го боли някъде в тялото. Беше едно физическо усещане, което почти го дразнеше при ходене, като камъче в обувката.“

„Вярно, бил в смъртта, но се завърнал, защото не можал да понесе самотата.“
Велико!

Вятър иде и аз те обичам ❤️

Това е книгата с един от най-гадните герои, които могат да съществуват. Току-що прочетох нещо и съм скандализиран. 🤯

Electra spends the entirety of Sophocles’s play in a doorway, I say to my students, when we read his Theban trilogy in my Adaptations course. She is unable to return home and unable to venture into the world. Pay attention to doorways, to paths, to in-between spaces, I tell them, these are the places of transformation.

Напредвам бавно, защото нещо не се разбирам с втората половина от книгата. Дано нещата да се оправят към финала.

Той и музиката му бяха част от нея. Нотите се бяха слели с нейното съзряващо тяло. Пътуването из Гърция с него също я бе оформило. Беше нещо толкова вътрешно, толкова съществено – като мозъка на костите ѝ.

Правя едно свое дългоочаквано завръщане към тази книга. Може би най-сетне дойде нейният момент. Раздвоен съм, объркан съм в емоциите си към историята. Засега усещам някаква особена топлина, която се заражда в мен, към тази изключителна история. ❤️

Тя винаги щеше да има този миг и много други, заключен в себе си – съвършена малка сфера, пълна с блестящи искрици, която да разтърсва всеки път, когато има нужда.

Тя лежеше в леглото, докато нейния син пляскаше с ръце и се кикотеше до нея, и се взираше във вентилатора на тавана, който лениво се въртеше в леко пикселизирания следобед на късното лято.

Книгата започва с препратки към „Жълтият тапет“ на Шарлот Пъркинс Гилман. Ще се разберем с този роман. <3

Вече му беше по-трудно да става сутрин, да пуска деня да започне, да се връща в тялото си, като спира да се рее наоколо зад клепачите, където беше свободен.

„Може би, ако хапнеше нещо, щеше да се успокои. Потърси опипом под седалката пластмасовата кутия. Тя миришеше на маргарин и бял хляб, на брак и тесни апартаменти.“

Тази книга ще ме счупи. Така усещам нещата засега. 😅

Сутрешната светлина имаше цвят на чай с много мляко. Прокрадваше се в стаята като палав дух, прекосяваше мокета и бавно пълзеше нагоре по голите му крака. Шъги затвори очи и се помъчи да усети как светлината лази по него, но в допира ѝ нямаше топлина. Почака, докато му се стори, че тя може да го обгърне целия, и после отново отвори очи.

Като видя ягода си намислям желание. Като видя следа от самолет – също. Или звезда. Или вълна̀. Желанието ми е да го сгази трамвай.

Винаги ме е било страх от покойниците. Но неговият труп ми харесваше. Не буквално трупът, разбира се, а видението в главата ми (лежи мъртъв и повече никога няма да стане).

„Защото сърцето е и ключ, и ключалка, и този, който управлява сърцата на хората и научава техните тайни, почти управлява Съдбите и контролира нишката на своята собствена участ. [...] Даже и боговете не са по-силни от трите Мойри. Той не ги назоваваше по име, но плю, за да избегне лошия късмет; а аз изтръпнах при мисълта за тях - в мрачната им пещера, предящи животи, измерващи ги, режещи ги.“

„Общият плач за една двойка е дребно, символично събитие... това е дъхът на другия, замиращ в твоето гърло.“

Няма какво да кажа освен, че е егати яката тази книга. <3

"В света има толкова малко любов."

"Преди да ги последва, Вирджиния се забави още миг до мъртвата птичка, загледана в обграждащия я кръг от рози, който й заприлича на шапка.
Искаше й се да легне на мястото на птичката. Да, наистина й се искаше. [...]
В края на краищата, помисли си тя, Клариса няма да се окаже невестата на смъртта. Клариса е само ложето, в което невестата ще бъде положена."

Трудно е да опиша колко гениална е тази книга. Още отсега се вълнувам за ревюто, което ми предстои след като я прочета.

"Склонността на хората да забравят наскърбява, тяхната непризнателност гнети, но този глас, който се лее безспир, година след година, повлича всичко със себе си — този обет, тази товарна кола, този живот, това шествие, поглъща ги и ги понася, така както леденият поток на глетчера приклещва някоя кост или синьо цвете, или дъбов дънер и ги търкулва надолу, надолу."