Status Updates From Fang den Hasen

Най-накрая ще се разделим като две тежки тектонични плочи, които винаги са се стремили към собствената си страна на планетата, въпреки че не са осъзнавали това. Наричали са се един и същ континент няколко хилядолетия. Лейла и аз.

Колко е лесно да бъдеш тя, мислех си, толкова лежерно и без усилия. Някои хора просто са, без много драми.

Но животът е нещо друго и понякога чарът му свършва.

Сякаш винаги имаше някаква мисия, при което мотивите на другите изглеждаха съвсем безсмислени. Ти подхождаше към тези задачи със сериозността на икономически анализатор, като в същото време ми показваше колко ти е скучно, че това просто е още една работа за вършене.

В онзи ден, когато фин тънък слънчев лъч реши да посети нашия град за една сутрин, ние поехме ролята на протагонисти. Усетих го, макар да не знаех какво е - силата, че можем всичко. Всичко съществуваше за нас и заради нас: короните на дърветата, от които изхвърчаха птици, откъснатите клони, носени от бързата река, ароматът, който лъхаше от току-що отворените пекарни - всички те бяха наши.

Тогава не знаех какво е това въодушевление, откъде идва. Сега ми се струва, че в онази сутрин след дипломирането, усетихме за момент силата на протагонизма - дадена ни беше ролята на главния герой просто защото всички останали спяха.

Припомняше ми, че бъркотията е естественото състояние на този свят и че животът ни се състои в усилията да въведем ред в целия този хаос, всъщност нищо друго освен отражение на безкрайна арогантност.

Тогава разбрах защо не харесвам изкуствените пейзажи: защото ме карат да чувствам човешкото у мен като грешка, като дълбок личен провал.

Нашето пътуван течеше и се измерваше според някакви собствени закони, далеч от картографията. Сякаш бяхме притиснати от стъклен панел върху чужди карти, под нас можехме да видим техните топоними, държави и граници, но за нас двете имаше друга повърхност - хлъзгава и еднаква навсякъде.

Това е нещо нейно, малки парченца пръст, частици тъмнина, които носехме под кожата си. Винаги сме в Босна. Сега започнахме да я разнасяме из цяла Европа. Страната ни с неустановени граници всъщност е безгранична. Напразно воювахме, преследвахме се и се убивахме: ние никога не сме били вътре в нея, тя е тази, която е пропълзяла в нас като неясен сърбеж. Кожата ни кърви от напразното чесане.

Твоята простота му напомняше за неговата превзетост.

Празнотата изпълзя от дъската и се прокрадва някъде в гърдите ти. Видях всичко, нищо не пропуснах: как се опита да скриеш страха си, настръхваното ти от това, че си свидетел на собственото си отсъствие. Някой те беше откраднал, без да го видиш.

Всъщност дори не знам как да ни опиша: ти непрестанно се смаляваш и растеш в моите спомени, като илюзорна земя за отчаяни моряци.

Защото само тя знаеше, че мракът не може да се превежда, че няма тема и идея. Само тя знаеше как да ме освободи от кориците.

Понякога щяха да усещат нелогична тъга по ръба на моето същество, някакъв мрак, който се лющи от повърхността на кожата ми, и нямаше да знаят какво да правят, как да го тълкуват. Щяха да ме четат отляво надясно с помощта на куп резници, щяха да ме превърнат в книга с твърди корици, а след това щеше да дойде Лейла, да разкъса страниците й и да направи малки птички от тях.

Лейла можеше да се претопи и да се формира отново в зависимост от калъпа, който й предложат. Тя имаше вроден сензор за това, което се търси, и беше в състояние да се превърне точно в това нещо, за което след две секунди щяха да копнеят, вярваше, че то щеше да ги допълни и представи правилно, щеше да им придаде някакъв смисъл. Тя можеше да се сведе до шепа от себе си.

Не исках да поглеждам в огледалото за обратно виждане, в което чезнеше страната ми. Не исках да я видя затворена в малко парче стъкло, ограничено от пластмасова рамка. Исках да я запомня голяма и зелена, напоена и жива, разпръсната между пръстите ми. Исках да я помня такава, каквато никога не е била, поне не за нас.

Ти носеше у себе си обещанието за един различен свят, тази особеност, за която куп посредствени несретници копнееха. Носеше нещо тяхно, някакви глупости, в които вярваха, за които си говореха и така оправдаваха факта, че съществуват. Ти носеше някаква история. Това, които всички искаха, нали? Някой да им даде тема, идея и обстановка? Начало, край и поанта. Затова ги мразеше.

Не са ми останали много спомени в моето замръзнало езеро. Само по някоя пукнатина тук-там, скоро всичко ще бъде мъртъв кристал. Тези букви са уморените ми пръсти, които изцеждат стария парцал до последната капка. Още малко и ще изсъхна като тази царевична нива. Но дотогава, да продължим.

Пое гнева ми, съблече го до голо, разряза го, прекрои го и го използва отново срещу мен. Беше майстор в обръщането на ситуациите. За някой, който можеше да бърбори безсмислено, тя имаше най-трудното мълчание на света.

Исках да имам нещо под свой контрол, да съм Бог на някакви малки светове. Измислях героини, чиито крака бяха по-силни от моите, които не плачеха за най-малкото нещо, даваха умни отговори с език, който никога не съм използвала.

Пепелянката бе смъкнала всичките си кожи, без да й порасне нова. Беше свалила люспите си и я болеше от слънцето.

Ти беше очарована от смъртта. Смъртта, което не е скрита в гробищата, обградена от цветя и оплаквачки, а онази, изложена в средата на града, така че всички да я виждат.

Колата сега беше нещо наше, нещо живо и движещо се сред гъстия мрак и тишината. Изглеждаше като едно от онези превозни средства за изследване на океанското дъно, където всичко е пусто и глухо и където, ако имате късмет, може да попаднете на скелет на потънал кораб.

Това беше нещо само нейно, то беше като цвят. Не знам точно какъв, не мога да го определя като номер на спектралната скала. Тя бягаше от него. Думите бяха тъжни далтонисти пред нея.