Антонина Георгиева

“I was walking along a path with two friends – the sun was setting – suddenly the sky turned blood red – I paused, feeling exhausted, and leaned on the fence – there was blood and tongues of fire above the blue-black fjord and the city – my friends walked on, and I stood there trembling with anxiety – and I sensed an infinite scream passing through nature.”
― Edvard Munch

“Съществувам само когато вали -
тогава не припадам от съмнение.
Живея на ръба на няколко мечти
и страдам от хронично притеснение.

Хилав и грозен бягам от себе си
и все се губя нанякъде.
Но не вярвам въобще в смъртта
и си мисля, че е преднамерено шляене.

От няколко снежинки есенни
за цял живот се натъжавам.
Много трудно свиквам с хората -
почти не ги познавам.

Понякога, когато съм щастлив,
в тревата като дъжд се лутам.
И все не мога да усетя -
живея или се преструвам.”
― Елин Рахнев, Съществувам

“Отложих всичките си самоубийства заради теб. Изрязах
всичките си депресии. Остъргах сълзите си до тенекия.
Оставих кръвното си налягане да се рее сред вятъра,
надеждата, маковете. Аз - един, който уважава смъртта.
Цялостното ѝ присъствие. Безцеремонно се взрях в миглите
ти. Изтъпях по миглите ти. Нашмърках се от миглите ти.
Облакътен върху миглите ти, започнах да превеждам света
през тях. Може би никога не съм те заслужавал. Може би
съм демоверсия на бъдещите ти планове. Може би съм
работен вариант на някой друг след мен.”
― Елин Рахнев, Канела

“Раздялата е нощ, в която тъмните цигулки на тъгата
от глухите ни думи раждат неочаквани съзвучия,
в която не познавам профила изящен на ръката ти,
а ти не помниш нищо от това, което се е случило.
Във тази нощ което е било любов се е превърнало
във лесно разгадаем знак за предстоящата далечност.
Прегърнати сме, ала нямам сили към прегръдката ни
да присънувам сладката илюзия за вечност.
Съединени сме единствено във нашето взаимно отрицание,
в обърнатите с болката навън одежди на душите ни.
И аз не зная има ли по-страшно наказание
за погледите и за устните ни ненаситени.
Което е било пожар, сега е само пепел от пожари.
Но аз скъпернически стискам в длан един последен въглен.
Защото чувствам, че ако дори за миг във тебе трепне жалост,
ще зейне бездна помежду ни и ще ни погълне.”
― Цочо Бояджиев, Пастир на думи