Димитър Смилянов

“Тифани си пое дълбоко дъх. Тук опираше до думи, а тя знаеше туй-онуй за думите.
— Ето ти една приказка, в която може да се вярва — подхвана тя. — Някога ние сме били сгъстъци от нещо в морето, после сме били риби, после гущери, плъхове, после маймуни, и още стотици други неща между тях. Тази ръка някога е била перка, някога е имала животински нокти! В човешката си уста аз имам кучешки зъби, резците на заек и зъбите за преживяне на крава! Кръвта ни е солена като морето, в което някога сме живели! Когато се изплашим, космите по кожата ни щръкват, точно както някога ни е щръквала козината. Ние сме история! Ние сме всичко, което някога сме били, докато сме ставали каквото сме сега. Да продължавам ли приказката?”
― Тери Пратчет

“Когато в сряда сутринта цари характерната за неделя тишина, трябва да знаеш, че някъде нещо не е в ред.”
― John Wyndham, The Day of the Triffids

“Съгласно приетата систематизация, проявяващите се в нашата Галактика анормални форми образуват типа Abberantia (Извратенци), който се дели на подтипове Debilitates (Слабоумци) и Antisapientinales (Неразумци). Към последния подтип се отнасят класовете Canaliacele (Мерзотняци) и Necroludentia (Трупосквернци). Сред Трупосквернците различаваме подразделенията Patricidiасеае (Отцеубийци), Matriphagideae (Майцеядци), и Lasciviaceae (Гнусотняци или Развратняци). Крайно извратената форма Гнусотняци делим на Cretininae (Кретенци), например Cadaverium Mordans (Трупогризци), и Horrorissimae (Ужасняци) с класически представител в лицето на Мътилник Изпъченяк, Idiontus Erectus Gzeemsi. Някои Ужасняци създават собствена псевдокултура; към тях отнасяме видове като Anophilus Belligerens, Дупелюбец… Войнствуващ, който се именува Genius Pulcherrimus Mundanus (най-прекрасният гений на света) както и онзи специфичен екземпляр със съвършено плешиво тяло, наблюдаван от Грампулус в най-затънтеното кътче на нашата Галактика — Monstroteratum Furiosum (Гнусотник Беснеещ), който сам се нарича Homo sapiens.”
― Станислав Лем, Звездни дневници

“Групата упорито се движеше, докато се дотътра до центъра на площада. Там водачът извиси глас — силен и притежаващ всички качества на командуващ парад.
— Рота-а-а-а, спри!
Хората на площада бяха затихнали неподвижно и обърнали лица към него се опитваха да разберат какво става. Водачът отново заговори, пародирайки тона на професионален екскурзовод:
— И така, господа, пристигнахме. Пикапроклетидили съркъс. Центърът на света. Пъпът на вселената. Където всички знатни особи са се забавлявали с вино, песни и жени.
Той не беше сляп, съвсем не беше. Докато говореше, очите му шареха наоколо и всичко забелязваха. Вероятно зрението му беше оцеляло съвсем случайно, както и моето, но той беше порядъчно пиян, както и мъжете зад него.”
― John Wyndham, The Day of the Triffids