Поезия

[Katerina]

И така, почитатели на този така нежен (а понякога и не толкова) жанр, споделете какво точно в поезията ви привлича. Кои са любимите ви автори? А имате ли някоя точно определена поема, която да ви е грабнала? Цитатите са разрешени и желателни, стига само да не се прекалява :).

[Selia]

http://www.goodreads.com/book/show/77...
Най-накрая реших да я прочета. Книгата е сбор от много известни български любовни стихове. Като любими автори бих посочила само част от тях: Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Станка Пенчева и много други.

[Nikeya]

Не мисля, че трябва да пропускаме и страхони автори като Георги Константинов, Борис Христов...

Георги Константинов

Миг като вечност

Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.

Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.

*****

В една прекрасна утрин...

В една прекрасна утрин
си преброих приятелите -
точно така,
както човек проверява пулса си,
сам стиснал китката на своята ръка.
Един, двама, трима...
Да кажем - четирима...
А може би - петима...
От твърдите ми думи
някой се подразни.
Друг не понесе
характера ми мек.
Онзи пък внезапно
ме намрази,
защото обичам и друг човек.
След толкова
общи болки и весели наздравици,
след толкова завои
на житейската река
нерешително изправям пръстите
на едната си ръка...
Все пак някакъв отговор се получи,
си казвам усмихнат и блед...
Цял живот човек се учи
да брои до пет.

Борис Христов

Самотният човек


Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

*****

Целувката

Кубетата на черквата въздишаха червени
като гърдите на жена заспала -
натам помъкнах аз нозете си ранени
и сянката приведена на мойто тяло.
Приличал съм навярно на костилка -
захвърлена - плодът ограбен,
когато някаква жена изстиска
дъхът от устните ми и избяга...

Да вярвам ли, Исусе, от мъже разпънат!
Годините ме лъснаха като бръснарски ремък-
ала коричка от любов, когато му подхвърлят,
подскача кученцето да я вземе.

Изтичах у дома и се облякох.
Но като победител - с бели дрехи.
И цяла вечер из града на хапки
разделях щастието с моите приятели ергени.
А щастието е това, когато
съдбата те целуне изведнъж на някой ъгъл
и си раздвижи вкаменелия живот рогата -
да го докоснеш само и да тръгне.
Въртях се като пумпал тая нощ, лудувах
и в празните уши на тишината виках.
Да имаше една валдхорна да надуя,
ще я изправя до последната извивка

И имат прекалено много и хубави и направо едва се сдържах да публикувам по 12 от тези. xD

[Moonlight]

Бих добавила малко чуждестранна поезия:
Алфред дьо Вини - Смъртта на вълка
Хайнрих Хайне - На моменти сериозен, на моменти лекомислен, понякога - ироничен...

Не разбирахте ме вие,
не разбирах ви и аз;
в кал затънали до шия,
ний разбрахме се завчас.
____

В коя от двете да се влюбя?
Еднакво ме привличат те:
жена е майката прекрасна,
прекрасно щерката дете.

Трогателна е тази крехка
и недокосната снага,
но дивни са очите умни,
разбрали моя зов сега.

Сърцето ми като магаре
между две купчини сено,
кое по-сладко е размисля,
без да опита ни едно.
____

Със глупави моми, си мислех аз,
не можеш да захванеш нищо свястно;
обърнах се към умни, но тогаз
потръгна ми далече по-ужасно.

Те бяха твърде умни и без страх
задаваха въпроси най-различни;
попитал аз за главното — от смях
без отговор оставяха ме всички.
____

От хиляди години
в небесния покров
звездите неподвижни
поглеждат се с любов.

Езикът, що говорят,
е чуден и дълбок;
не го разбира никой
премъдър филолог.

Единствен аз научих
отлично тоз език;
граматика ми беше
любим момински лик.
____

Щастлива си в мойта прегръдка,
до мойто сърце си щастлива.
Аз твое небе съм безкрайно,
ти моя звезда си красива.

Човешкия род на земята
гъмжи и се блъска сред врява;
те кряскат неспирно и хулят,
и всеки от тях има право.

Подобни на шутове смешни
се карат всегда без причина,
от удари чести с тояги
месата им вече са сини.

О, колко щастливи сме ние,
че тъй сме далеко от всичко —
ти сгушваш се цялата кротко
в небето си, мила звездичко!
____

Тъга сърцето ми потиска
и спомням времената прежни:
светът бе хубав и животът
течеше всявга безметежно.

Тъй опако е всичко днеска —
какво тегло, какви неволи!
Умрял е Господ във небето,
а дяволът е мъртъв долу.

Всегда навъсени, студени
и кисели са всички хора;
да нямаше любов, в живота
не бихме имали опора.