“През 1847 ме сгодиха и тогава брат ми Георги, който бе свършил в Пловдив по гръцки и френски много добре, позна, че желая да се науча да чета… Тогава бях 14 години. Ази нямах наситка на прочитание. Ако плетях чорап – книгата при мене; ако шетах или държах детето на майка ми - книгата ми беше все в ръката. Често майка ми ме мъмреше, що си не гледам работата, ами си губя времето: "Калугерка няма да бъдеш, а мирянка. Никоя не знае (да чете), само Неделя Гулюва. По нея ли ти подража, та си грабнала такава книга. Взимай си чорапа!"
Празник дойде ли, като прегледам стаите да са чисти - защото нашата къща бе първа, идеха все добри гости, както баща ми и майка ми бяха за почит хора, - облеча се, па седна в някоя по-скрита стая. Четях по цял ден. Прочетох Александрията няколко пъти, Плутарх, "Благонравие", Телемах, Робинсон (Робинсон идеше подлистник в една газета), песнопойки и други много прочити. От после, като прочитах вестници, които приемаше големият ми брат М(инчо), учах новини, та често празник идеха роднините ни подир обед да им почета нещо от Александрията, Телемаха или Синтипа Философа, Райна княгиня или Геновева или Бертолдул, или пък от вестника да им кажа нещо новини. И ази с голяма памет и ревност захванах да разказвам, щото съм прочела.”
―
Съба Вазова,
Спомени
