“...затова и смъртният, който таи в себе си повече радост, отколкото скръб, този смъртен не е истински… той е или неистински, или недоразвит. С книгите е същото. Най-истински от всички хора е скърбящият човек, а най-истинска от всички книги е Соломоновата; Еклисиаст пък е най-прекрасно изкованата стомана на страданието. „Всичко е суета.“ Всичко. Този твърдоглав свят и до днес не е схванал нехристиянската Соломонова мъдрост. Но който отбягва болниците и тъмниците, минава набързо през гробищата и предпочита да говори за опери вместо за ада; нарича Купер, Йънг, Паскал и Русо жалки болни хора и през целия си безгрижен живот се кълне, че Рабле е мъдрец, и затова е весел — на такъв човек не подобава да седне на надгробен камък и да нарушава покоя на влажната зелена плесен с безкрайно дивния Соломон.
Но и Соломон казва: „Человек, който свърне очи от пътя на разума, ще стигне (докато е жив, то се знае) в събранието на мъртъвците.“ Не се отдавай следователно на огъня, за да не те заблуди и да не те умъртви, както стори с мене. Има мъдрост, която е страдание; но има страдание, което е лудост. А в някои души се таи истински планински кетскилски орел, който може да се спуска в най-тъмните клисури и да излита отново из тях, за да витае невидим в слънчевите простори. Но дори ако лети винаги в клисурите, те са в планините; така че и при най-ниското си спускане планинският орел е много по-високо от най-високия полет на птиците в равнината.”
―
Herman Melville,
Moby-Dick or, The Whale
