“Нещо, което сме склонни да забравим, е, че самият критик е най-вече сам писател и се интересува основно от собствената си кариера. В такъв случай защо се изненадваме от склонността му да деформира рецензията си в полза на собственото си умение? Критикът е почти винаги творец-писател или поне има желанието да е такъв. Така че неизменно носи в главата си роман или пиеса, върху която работи или която е замислил, а критичният процес е невъзможно да бъде пренесен в творческия. Затова критик, който мрази сивотата, може съвсем спокойно да се окаже способен да сътвори сива книга. Един театрален критик с непреклонни критерии е в състояние да напише, а и доколкото си спомняме, написа пиеса, която нарушаваше всеки един от заложените от критическото му мислене стандарти. Освен това сме склонни да забравяме, че и критиците са хора с всички човешки слабости и становища. Един критик ми обясни постфактум, че ме бил драл яко само защото бил махмурлия. Друг пък, със славата, че каквото докосне, синини оставя, изведнъж взе да одобрява всичко с огромен ентусиазъм. Не беше никак трудно да се намери обяснението. Бяха му издали три романа - и трите неуспешни, но четвъртият му беше добре приет и това промени целия му подход. Трети критик пък правеше от получената след раждането му в необичайни обстоятелства невроза и от необичайните си родители, жлъчта, в която топеше перото си. Четвърти пък критик на личната нерешителност рецензира роман на хомосексуална тема, атакувайки го истерично за граматичните му грешки.”