“Франческа издаваше тихи неразбираеми стонове, докато се извиваше на дъга към него. Той обаче разбираше съвършено този език и неговото дълго-предълго търсене приключи с тази жена, която бе притиснал до себе си и в която бе проникнал тъй дълбоко.
Най-сетне проумя смисъла на малките следи от стъпки по безлюдните плажове, където бе бродил, на всички потайни товари в корабите, невдигнал платна, на всички забулени жени, които го бяха наблюдавали по криволичните улични на потънали в сумрак градове. Сякаш смел ловец от отдавна забравени времена, който е извървял дълъг път, за да съзре сиянието на домашното огнище, то усети как самотата му се стопява. Най-после. Най-после. Бе вървял толкова дълго… Толкова дълго. И сега лежеше върху Франческа напълно отпуснат, всепогълнат от любовта си към нея. Най-после.
Призори се надигна и й каза, гледайки я право в очите:
– Ето защо, Франческа, съм на тази планета точно по това време. Не за да пътувам и да правя снимки, а за да те обичам. Вече го знам. Падал съм от ръба на огромен зъбер някъде в дълбините на времето, падал съм много по-дълго отколкото съм живял. И всички тези години съм падал към теб......
Франческа го погледна. „Божичко, толкова го обичам!”, помисли си, замаяна и ненаситна да го има още и още, завинаги.”