“В онези дни домът на военния диктатор напомняше по-скоро на дом за сираци, отколкото на седалище на държавната власт. И за всичко беше виновна Благовестка: от корема й като от рога на изобилието се изсипваха все повече и повече деца. Двадесет и седем деца между една и шестгодишна възраст се оригваха, лигавеха, пълзяха, драскаха с цветни моливи по стените, редяха кубчета, ревяха, заливаха се със сок, заспиваха, падаха по стълбите, чупеха вазите, ту плачеха, чу се смееха, пееха, играеха, скачаха, напикаваха се в пелените и гащите си, молеха за внимание, бърбореха току-що научени мръсни думи, ритаха бавачките си, в никакъв случай не искаха да си мият зъбите, дърпаха за брадата учителя си по религия, който ги учеше да пишат и да четат Корана, разкъсваха пердетата, цапаха диваните, изгубваха се от погледа на възрастните, връщаха се с рани навсякъде по тялото. Бягаха, когато видеха иглата за ваксинация, хем искаха домашни животни, хем тутакси губеха интерес към тях, влачеха по пода малки радиоприемници , втурваха се в стаите, където се провеждаха правителствени заседания (а те не бяха рядкост в този побъркан дом).”