“Друг път работехме в изкоп. Утрото бе сиво, сиво бе небето над нас, сив бе снегът в бледата утринна светлина, сиви бяха парцалите по моите сълагерници, сиви бяха лицата им. Аз отново разговарях тихо с жена си или може би се мъчех да намеря причината за моите страдания, за бавното ми умиране. Като последен отчаян протест срещу безнадеждността на неизбежната смърт усетих как духът ми пробива обвиващия ме мрак. Почувствах как той надмогва този безнадежден, безсмислен свят и отнякъде чух победоносно „Да” в отговор на въпроса ми за съществуването на крайно предназначение. В този миг в далечна ферма запалиха светлина, която стоеше сякаш нарисувана на хоризонта, сред жалката сивота на баварската утрин. “Et Lux in Tenebris Lucet!” (И светлина просия в мрака). С часове сякох замръзналата земя. Мина охраната, подхвърляйки обида, и аз отново общувах с моята възлюбена. Все повече и повече усещах, че тя присъства, че е с мен; имах чувството, че мога да я докосна, че мога да протегна ръце и да хвана нейните. Чувството бе много силно: тя беше там. Тогава, тъкмо в този момент, тихо долетя една птица и кацна точно пред мен на купчината пръст, която бях изкопал в ямата, и ме загледа настойчиво”