“Както си вървях по пътя като скитник от сой, префинен вагабонд и нехранимайко или безделник и лентяй, покрай всякакви приятни градини, гъсто засадени с доволни зеленчуци, покрай цветя и мириси, покрай овощни дървета, бобени храсти и плетове, пълни с боб, покрай високо избуяли жита, като ръж, овес и пшеница, покрай сечище с дървен материал и стърготини, покрай сочна трева и кротко плискащ се ручей, рекичка или поток, както минавах леко и внимателно покрай всякакви хора, като милите, търгуващи на пазара жени, покрай украсената с радостни, тържествени знамена сграда на едно сдружение, както и покрай някои други добродушни, полезни неща, покрай особено красиво и мило, феерично ябълково дърво и покрай Господ знае още какво, например ягодови храсти и цветове, или по-добре, минавайки изискано край вече зрелите червени ягоди, междувременно зает постоянно с всякакви, повече или по-малко красиви мисли, защото при разходка съвсем от само себе си се вмъкват и намесват много хрумвания, искри и проблясъци, които едва ли могат да бъдат грижливо обработени, срещу мен се зададе един човек...”