“Споделих терзанията с баща ми.
- Тате, някога укорявах себе си, че бързо си променям идеите, днес си давам сметка, че е неизбежно.
- Прав си, синко. Най-трудното в един спор е не да защитаваш определено мнение, а да го имаш.
- И то само едно!
- Да, тъй като всеки има в себе си по няколко души. Само глупакът смята, че е единственият обитател на своя дом.
- Как го постига?
- Запушил е устата на много части от себе си и ги е заключил в шкафа. И така започва да каканиже ясно на един-единствен глас.
- За завиждане е, нали?
- Винаги е за завиждане човек да е глупак.
Татко настоя да си сипя още чай. Опитвах се да си възвърна спокойствието.
- Да, синко, на всички ни се иска да говорим прости, ясни, решителни неща, които да ни убедят да поднасяме истината на части. А всъщност колкото повече човек развива своята интелигентност, толкова повече губи тази амбиция, започва да разбулва сложната си същност и да осъзнава напреженията, които носи.
- Ще ми се да не си противореча.
- Но именно по това разпознаваме глупака: той никога не си противоречи. Защо казваме, че ненормалните са луди, та дрънкат? Защото дрънкането е на един тон.
- А пък аз дори не дрънкам добре. Като спукана камбана съм.
- Синко, само когато камбаната е спукана, тогава дрънка истински, защото произвежда по няколко звука едновременно.”