“- Ако трябва да съм честен, Арвид, ми се струва, че за нищо не ти е все едно. Между другото, можеш да престанеш да тръшкаш бебето, отдавна спря да плаче.
Прав е. Около нас е тихо, в кожената чанта е тихо, надничам между одеялата и виждам, че детето спи, малкото личице е напълно гладко.
- Май спи – продумвам.
- Да я подържа ли малко? Да си поотдъхнеш.
- Не, няма нужда.
Той пак кимва, избърсва носа си с ръкавицата и въздъхва толкова дълбоко, че го чувам, и се зазяпва в празното пространство.
- Идва ми да запея – казва, – но май по-добре да мълча, да не събудя бебето.
- По-добре – съгласявам се.”