“Пролетта и лятото на годината, когато навърших тринайсет, бяха изпълнени с жълта топлина и жълта мараня. Седмица след седмица цялото ми тяло беше плувнало в пот и едва виждах. Вървях по чакълената пътека към къщата като пиян, въздухът около мен беше гъст и трепкаше от светлина, която можеше да се взриви всеки миг, и понякога не успявах да улуча вратата. Седях над учебниците и търках очи, но жълтата мъгла не се разсейваше и трябваше да тичам в кухнята да пия вода. Гърлото ми беше толкова сухо, че непрекъснато ме мъчеше жажда и накрая зарязах учебниците. Извадих ги от чантата, като се прибрах от училище, и пак ги прибрах на другата сутрин, но така и не ги отворих. И друго не четях. Книгите за индианци си стояха на рафта, но около тях имаше празнота, която ме изнервяше, празнота навсякъде, заради която се задъхвах и ми се повдигаше. Една седмица лежах в леглото и запях пердетата. Те бяха също толкова жълти от слънцето, колкото и всичко, за което си мислех, а навън лепливата тишина се разстилаше гъста и гореща, и температурата ми се покачи до трийсет и девет градуса.
- Имам жълтеница – казах на майка ми.
- На тези с жълтеницата им пожълтява лицето – отвърна майка ми. – Знам, че не си добре, но мен ако питаш, по-скоро си блед.
- Имам жълта треска – продължих.
- Възможно е – съгласи се тя и отиде да провери „жълта треска“ в „Семейната книга“ и откри съвсем други симптоми, но съществуваше ли нещо, наречено жълта треска, точно от това страдах и някой нямаше да ме убеди в противното.
След осем дни ми писна да лежа. Станах и започнах да се разхождам с шапка с козирка и слънчеви очила.”