“- Знаеш как е, когато си дете и някой възрастен си играе с теб – все се страхуваш, че ще дойде моментът, когато ще му писне. Все се чудиш кога ще си погледне часовника, кога ще има да прави нещо по-важно от това да е с теб.
- Да – казал Илан. – Да.
- Но мама – на нея никога не ѝ писваше, преди да ми писне на мен, за каквото и да е; знаех, че независимо от всичко, тя няма да прекрати играта преди мен. – Той се носел в мъгла. Гласът му бил първичен, писклив, като на дете. Илан се почувствал, сякаш го виждал гол, но не можел да се спре. – Това ти дава сила за цял живот, нали? Може да направи човек щастлив, нали?”