“На мен ми разказа С., умен и честен човек, как той престанал да вярва. Вече на двадесет и шест години, при една нощувка по време на лов, по стар, още от детството наложен навик, се приготвил за вечерна молитва. Големият му брат, който е бил с него на лова, лежал на сеното и го гледал. Когато С. приключил и се приготвил да си ляга, неговият брат му казал: „Ти все още ли правиш това?”. И повече нищо не си казали един на друг. С. престанал от този ден да се моли и
да ходи на църква. И ето трийсет години не се моли, не се причестява и не ходи на църква. И не защото той е знаел убежденията на своя брат и се е присъединил към тях, не защото, той е решил нещо в своята душа, а само защото, думите, казани от брат му, са били като бутване с пръст в стена, която е била готова да падне от собствената си тежест; думите само са посочили това, че там, където е мислил, че има вяра, отдавна е празно и думите, които изрича, и кръстенето, и поклоните, които прави по време на молитвата, са сами по себе си безсмислени действия. Съзнавайки тяхната безсмисленост, той не можеше да продължава да ги прави.”