“Всички останали пред вида на непознатата и странна дума се стъписваха или минаваха на пръсти край нея, сякаш това не бе дума, а смок, усойница или пепелянка, свита коварно в тревата.

Чичо Гаврил обаче хващаше храбро думата за опашката, плющеше из въздуха с нея и тъй я вместваше в речта си, че тя застиваше там и оставаше за вечни времена.

Много по-късно разбрах, че тайната му се състоеше в това, че одухотворяваше всяка една дума,
опитомяваше я, вземаше я под свое покровителство или сам приемаше доверчиво нейното покровителство.
”