“Всички древни царе покорители, които са били като богове на земята, са мислели, че със силата си ще победят старостта, но след краткия си живот и те са изчезнали.
Погледни царската си колесница; дори по нея личат белезите на умората и остаряването.
Вечният огън ще стопи планината Сумеру, великите води на окена ще пресъхнат, а какво да кажем за човешкото си тяло, мехурче, нереална прашинка, която се опитваме да запазим през страданията на нощта на живота, да залъгваме с богатство, леност и нехайство; как очакваме това тяло да живее дълго на земята! Смъртта идва неочаквано и го отнася като гнила съчка по реката.
Гъсти мъгли хранят влагата, свирепи ветрове издухват гъстите мъгли, слънчевите лъчи обгръщат планината Сумеру, жестоки пламъци изсушават влагата: нещата се раждат само за да бъдат отново унищожени.
Съществото с охладени страсти не крета по пътя на закона в очакване на промени, то се освобождава от задължения, не се стреми да си угажда, не се оплита в житейски грижи, не дерзае по светски дела, не търси приятелства, не се терзае да се изучи в знанието, но и не се отделя напълно от него; защото неговото учение е мъдростта да не приема мъдростта, но приема всичко, което му разкрива за неговата преходност.
Мъдрият знае, че дори да е роден в небесата, не може да избегне промените на времето и Аз-а, неумолимите правила на съществуванието; затуй неговото познание е да стигне до неизменното съзнание, защото където няма промяна, има покой.”