“. Всичко в детските спомени му се струваше малко тъжно, малко обезцветено, като странни медни офорти, вече загубили багрите си. Всичко освен споменът за момичето, който стоеше свеж и чист пред очите му като раждането на Ботичеловата Венера, с нейните жълти виещи се коси.

Той никога не го забрави, никога не изчезна нито за миг от душата му. Стараеше се да не мисли често за това, пестеше скъпернически спомена, мъчеше се да не го похаби, да го пази ясен и чист. Дори когато стана гимназист и студент след това, държеше се с момичетата все тъй стеснително и малко плахо, като към преоблечени царкини. Мъжете си бяха мъже, хора от плът и кръв, добри и сърдечни или пък враждебни, алчни и зли, доста различни от самия него, но все пак мъже. Но той вече знаеше, че всяка жена крие под своите дрехи, все едно какви са те, бедни или разкошни, нечувано съвършенство и красота. Така мислеше и в това вярваше. И когато след много години за пръв път държеше голо женско тяло в ръцете си, изведнъж се почувствува неизразимо разочарован и ограбен. Не беше същото, в никой случай не беше същото. Това наистина бе топло и живо, задъхано и плъзгащо се под разтрепераните му пръсти, но и неизмеримо по-несъвършено. Преди всичко не беше така гладко, както си мислеше, усещаше по него петънцата и пъпчиците, малките ръждиви косъмчета. Така в собствените му ръце умря една илюзия и той през целия си живот не можа да я замести с нищо друго. Само веднъж помисли, че е намерил това, което търсеше, но и тая лъжа не продължи повече от няколко месеца.”