“- Таралеж в гащите е красивата и умна жена, приятелю... Цял жувот съм бягал от такива.
Никой не можеше да лъже по-очерователно от него. Не само че не е бягал, ами настървено ги е търсил. Такова его има нужда от предизвикателства и война.
- Грешиш! Таралеж в сърцето са - апострофира го Демир с усмивка. - Бог ни праща жените по размера на сърцето, а ние ги мерим по гащите си. На това, Михаиле, му се вика тъжна ирония.
- Тъжка ирония или необозрима глупости е да приемеш женската любов за неизменна даденост, аз пък да ти кажа. Имах една жена, Демире ... Красива жена, силна. Много достойна. Обичахме се. Но нейните дяволи в комбинация с моите образуваха такъв ад, че можехме да разплачем и Данте. Все още я обичам, но ако я видя, ще избягам. Точно като дявол от тамян. Въпреки че тя не е тамянат. Не, не! Тя носи в себе си липсващата част от моя ад.
- А къде е раят ти, Михаиле?
- Пак при нея. В първите няколко мига на срещата. Преди да са се надушили дяволите ни.
- Колко разстояние ви е нужно?
- Живт-живот и половина. Когато я изоставих, вървя дълго след мен. Като Мария-Магдалена след Христос. Продължаваше да вярва в мен. Вярваше дори в нещо, което аз отдавна бях забравил, че нося. Беше надскочила гордостта. Тогава я мразех, тежеше ми тази нейна любов. Много по-късно разбрах защо. Защото не можех да обичам като нея. Не бях се научил. Бях свикнал да ме обича. Мислех, че ще ме обича вечно, каквото и да се случи. Но когато един ден осъмнах без сянката й зад гърба си, усетих самота, каквато не бях изпитвал. А каква е истинската пустота, разбрах, когато я видях, прегърнала друг.
- Потърси ли я?
- Не. След като се страхуваш да обичаш, не ти се дава и смелост нито за битка, нито за извинение.”