“Един ден, когато Изидор се вглеждаше в своето парче небе, получи просветление. Разбра, че Бог не е нито мъж, нито жена. Позна това, когато си казваше думата „Боже”. В тази дума се криеше развръзката на проблема с пола на Бога. „Боже” звучеше по същия начин като „слънце”, като „въздух“, като „място”, като „поле”, като „море”, като „живото”, като „тъмно”, „светло”, „студено“, „топло”... Изидор с вълнение повтаряше откритото божие име и след всеки път знаеше все повече и повече. Боже беше младо, но същевременно съществуваше от началото на света или и по-рано, защото „Боже” звучи по същия начин като ‘винаги”), беше необходимо за всеки живот (както „изхранване”), намираше се във всичко (като „навсякъде”), но когато се опиташ да го намериш, нямаше нищо („като „никъде”). Боже беше пълно с любов и радост, но се случваше да бъде жестоко и опасно. Имаше в себе си всички черти и качества, които съществуват на света, и приемаше образа на всяко нещо, на всяко събитие, на всяко време. Твореше или унищожаваше или позволяваше сътвореното да се разрушава само. Беше непредвидимо като дете, като някой побъркан. По определен начин приличаше на Иван Мукта. Боже съществуваше по толкова очевиден начин, че Изидор се чудеше как е могъл някога да не си дава сметка за това.”