“Ева се върна от работа, не видя Поньо пред къщи, но помисли, че е някъде из махалата. Бяха само двамата – дъщеря ѝ, вече пълнолетна, беше отишла с приятели на палатка. Стана късно, а сина ѝ го нямаше. Излезе навън – улицата беше тиха и пуста, и тогава се изплаши. Влизаше в съседските дворове, хлопаше по вратите на домовете и разпитваше за Поньо: деца и родители вдигаха рамене. Обикаляше квартала и срещаше по някой закъснял минувач, но никой от тях не бе видял детето ѝ. Прибра се вкъщи, синът ѝ не беше там.Пак тръгна да го търси. Ужасът я душеше. Викът сякаш разцепи гърдите ѝ.
Жените от нейната улица затвориха прозорците, макар че беше жега. Дръпнаха пердетата и увеличиха звука на телевизорите. Поднесоха вечерята по-старателно от друг път и непрекъснато давеха мъжете си в думи. Но нищо не можеше да заглуши писъците на Ева:
- Поньооо! Синеее! Детето мииииии!
Трима от мъжете не издържаха, скръцнаха със зъби на врещящите си жени, напсуваха ги и излязоха да търсят. Между тях не беше бащата на Миро. Обиколиха много пъти квартала, отидоха до плажа, нагазиха в морето. Върнаха се каталясали, трудно запалиха овлажнелите цигари и единият процеди: „Мамка му и живот! Изгоря душицата на тая жена...”. После всеки се прибра у дома си.”