“- Сънувах – обади се Кклоска – че луната почука на прозореца ми и каза: „Нямаш майка, Клоске, а дъщеря ти няма баба, нали?” „Да” – отговорих. А тя: „В селото има самотна добра жена, която нараних, вече даже не знам защо. Няма нито деца, нито внуци. Иди при нея и й кажи да ми прости. Вече съм стара и имам слаб ум.” Така ми каза. И добави още: „Ще я намериш на Хълма. Там ме ругае, когато всеки месец се показвам на света в целия си образ.” Тогава я попитах „Защо искаш да ти прости? За какво ти е прошката на някой човек?” А тя отвърна: „Защото страданията на хората дълбаят тъмни бръчки на лицето ми. Един ден ще изгасна от болката на хората.” Така ми каза, затова дойдох тук.
Флорентинка погледна проницателно в очите Клоска.
- Истина ли е това?
- Истина е. Самата истина.
- Иска да й простя?
- Да.
- И ти да ми станеш дъщеря, а тя – внучка?
- Така ми каза.
Флорентинка вдигна лице към небето и нещо проблясна в бледите й очи.”