“„Тъй е то, с други хора кат’ живейш. Секи с табиета си. Един едно, друг друго. И тъй цял живот. Трябва да свикваш. Ний уж за свобода ся борим, пък с други хора живейм! Туй като се замислиш, бая недоразумение пада... Но иначе тряба гората да фанеш, а дори там други хора търсиш, дружина да правите. Ако си там, дивата природа като нищо та изяда, и най буквално! Влъци, мечки са деца на дивата природа и ако не намерят друго – кое е даже много вероятно, защо гора е често доста оскъдна , - е тогаз вече ибах та в человека, изядат та абие и окото им не мигва биля! А той си, брате, кръстче носел в джоба, и някои си псалми наизуст знаел... Иди, па им речи: „Аз съм человек, Адамовий наследник, от сите животни най висш“. Нали са прости, не щат те разберат. Ала щат те изядат. За туй ум ся не иска. А здрави челюсти, яки мишци и хишнишка, дебнеща хитрост. Но то и в человеческото царство е комай така. Тъй като гледаш, умни да са втасали? Умът не процветява в света. Хитрост да, но ум не. Не знам за какво той е направен, но не е за живот.”