“Едното му око беше синьо, другото – зелено, и с всяко от тях така умееше да гледа, че без мяу да каже, човек разбираше какво иска. Но на Полет това не ѝ било достатъчно, не било човек, като че ли не сме животни всичките, просто сме по-несъвършени в сравнение с тях, те не могат ни донесение да направят, нито да наклеветят, и ако откраднат, ще е с причина, защото не могат да отидат до магазина или кръчмата. Как ли не я молих да го приеме, въпреки че не ѝ е подходящ срещу самотата, сираче е, някой проклетник го е изхвърлил, самичко е и без дом ще умре, още е толкова мъничък. Не, не и не, на нея ѝ трябвало човек. Добре, да си го купи на пазара, защото в квартала друго няма, само ние и котката.”