“… Веднъж Руфо донесе в къщи малко котенце. Още слепичко. Погали го между ушенцата и го мушна под възглавницата.
– Да си на топло – метна му и юргана той. После отиде в млекарницата и поиска прясно мляко.
– Добре – рече бабчето. (...) – Имаш ли пари?
Ех!
Ако беше сънувала какво я чака, бабчето нямаше да отиде на работа. Ей тъй: щеше да си лежи в леглото, завита през глава, и да не шава. Разбира се, можеше да стане за малко – колкото да превърти два пъти ключа на вратата и да го хвърли през прозореца, та да не се изкуши по някое време да излезе.
Но, горката, нищо не подозираше и остави дето отвори магазина точно в шест часа, ами отгоре на това сега се усмихваше на Руфо.
– Е, къде са парите? Или си ги загубил, а?
Руфо пристъпи към нея и без заобикалки попита може ли под възглавница да се държи слон. Да, да, слон. Бабчето примигна, погледна вентилатора над вратата и сниши глас.
– Не.
– А сляпо котенце?
– Да.
– Котенцето пари яде ли?
– Не.
– А мляко?
– Да.
– С лъжица ли?
– Не.
– С биберон?
– Да.
Руфо извади от джоба си червен биберон, помами с пръст бабчето да си подаде ухото и прошепна:
– Аз имам и биберон, и сляпо котенце. Значи какво ми трябва – мляко или пари?
– Мляко.
– Тогава за какво говорим?
Бабчето отново се втренчи във вентилатора, който се въртеше ту наляво, ту надясно (вероятно и той се беше объркал от въпросите на Руфо) и смънка:
– Наистина, за какво говорим?
И тъкмо да му подаде млякото, в магазина влезе една лелка, у която всичко беше закръглено, сякаш очертано с пергел. И думите също:
– Бутилчица прясно млечице, моля!
Бабчето не сваляше очи от вентилатора.
– Имате ли сляпо котенце? – тихо попита тя.
– Не.
– Тогава няма мляко!”