“Най-много ме убеждават в това, но и обезкуражават, твърде честите прояви на дълбока омраза, включително между най-близки роднини, или пък на отчуждение и равнодушие, както е в моя случай, макар че той не е толкова типичен и затова го разглеждам в друг контекст. Ако тази роднинска любов може дотолкова да се изтрие или пък да се изроди в своята противоположност, какви тогава трябва да бъдат нейните специфични отлики? Защо е общоприето мнението, че тя трябва да бъде по-силна и по-трайна от другите? Кои нейни достойнства толкова я отделят от общия корпус на нашата чувствителност? Кое я прави особена? Нищо, което аз бих могла да посоча. Когато сложа на една страна толкова много отклонения от обичайния стандарт, стигам до изкушението по-скоро да повярвам, че и роднинските чувства всъщност са емоции от общ тип. Не са напълно предопределени от наследствеността, дори може би въобще не са. Просто можем да заобичаме дотолкова някого, че да го приемем като роднина, въпреки че не сме в никакво родство, а друг да ни е толкова антипатичен и далечен, въпреки че произлизаме от един род.”