“Значи, наистина не сте били с жена – каза тя и се засмя, имаше трапчинки като Маша, а очите й блеснаха, сякаш бе изпитала някаква радост или бе намерила скъпоценност, с пръсти започна да потупва косите ми, сякаш бях пиано, после погледна затворената врата към канцеларията и се наведе над масата, смъкна шишето и шумно духна лампата, напипа ме и ме поведе към дивана на господин началника, извърна се и ме смъкна върху себе си, и беше много нежна с мен, все едно че отново бях станал малък и мама ме обличаше и събличаше, позволи ми да й помогна да си вдигне полата, а после усетих как разтвори крака, стъпи с тиролските си обувки на дивана на господин началника, и аз изведнъж се оказах слепен с Виктория, така както бях слепен на снимката с моряшкото костюмче със снимката на Маша, и ме обгърна светлина, която ставаше все по-силна, аз непрекъснато се изкачвах, земята се тресеше, чуваше се тътен и грохот, имах чувството, че те не идват нито от мене, нито от тялото на Виктория, а отвън, че цялото здание се тресе из основи, прозорците дрънчат, чувах как в чест на моето славно и успешно влизане в живота зазвъняха и телефоните, телеграфите от само себе си започнаха да чукат морзови знаци, както се случва в гаровите канцеларии по време на буря, струваше ми се, че гълъбите на господин началника всички до един гукат, че и небето полита нагоре и пламва с цветовете на огъня, зданието на гарата отново се разтресе, основите му се разклатиха... А после почувствах как тялото на Виктория се изви в дъга, чувах как подкованите й обувки се впиват в тапицерията, чувах как се къса платът, къса се безспир, и някъде чак от ноктите на ръцете и краката ми към мозъка рукна ликуваща кръв, всичко изведнъж стана бяло, после сиво, сякаш се отливаше гореща вълна и ставаше студена, а в гърба си усетих приятна болка, сякаш някой бе забил в него зидарска кука.”