“Аз стоях между коловозите и усещах как някой ме гледа, обърнах се и в отвореното прозорче на мазето видях очите на госпожа началничката, там, в тъмното, тя хранеше гъсока си и ме гледаше. Аз обичах госпожа началничката, тя обичаше надвечер да седне в канцеларията, плетеше голяма покривка за маса и от нейната плетка струеше тишина, под пръстите й се появяваха нови и нови цветя и птици, на телеграфната маса тя поставяше малка книжка и надничаше в нея да види как се събират нишките в следващите фигури, сякаш свиреше на цитра и четеше нотите. Но всеки петък тя екзекутираше зайци, вземаше от зайчарника едно зайче, притискаше го между краката си, а после забиваше във врата му тъп нож и почваше да коли животинчето, което пищеше, пищеше дълго, после гласчето му започваше да стихва, но госпожа началничката гледаше точно така, сякаш плетеше голямата покривка. Казваше, че когато кръвта на заека изтича бавно, месото му е много по-вкусно и крехко Отсега виждах как ще заколи големия гъсок, ще го яхне както кон, ще притисне оранжевата му човка към гърлото , както се затваря джобно ножче, първо грижливо ще му скубе перата отзад, после кръвта му ще тече в тенджерата, птицата ще отмалява, докато се отпусне напълно, госпожа началничката ще се дръпне и е клечи, подпряла задник на петите си.”