“Така вървя работата до късно след пладне и никой не дойде да попречи. Събраха се общинарите, свещениците и другите чорбаджии в общината, повиката по-главните майстори-строители, ровикаха и мнозина от еснафите. По това време нямаше кой да води народа, всички се надпреварваха да приказват, но работата беше обща, всеки мислеше как да помогне и най-сетне се тури ред: определи се главен майстор, пресметна се още колко пари да се съберат и още колко материали да се струпат, кой от еснафите с какво да помага. Накрай се каза:
- Ако каймакаминът се опита да попречи, да му се дадат още две или три хиляди гроша. Ако не дава стените на църквата да бъдат по-високи от десет аршина, сградата да влезе три аршина в земята и покривът й да се издигне с други два-три аршина по-висок.
Каймакаминът бе се поразболял тогава и бе поомекнал, та прие с благодарност три хиляди гроша, даде позволение да се гради, но каза:
- Десет аршина, чорбаджилар, не повече.
Наложи се да се копае отново - църквата трябваше да влезе с три аршина в земята. Излезе тогава една приказка и се разнесе из целия град:
- Това е знак. Да се знай, че църквата е градена в тъмни, робски времена, в обща неволя.
И пак Лазар Глаушев изрече тия думи.”