“Обезглавеният му труп рухна на пода, а заситеният Звяр отново притихна. Суфия стоеше несигурно на краката си и в недоумение примигваше с очи. Тя не знаеше (и откъде да знае?), че измислица или не, един ден всички разкази внезапно свършват; че всепоглъщащият пламък едва сега се разгаря; че когато дойде Съдният ден съдиите също ще трябва да отговарят за деянията си; че Звяра на срама не може дълго да съществува в чуждо тяло, защото се храни, расте, разкъсва обвивката си и накрая се взривява.”