“Докато търсеха стариците, хората опустошиха всичко в техния дом. Сякаш ято скакалци преминаваше през него. Изтръгваха старите гоблени от стените, а овехтялата тъкан се разпадаше в ръцете им и ставаше на прах; чупеха ключалките на кутиите и изваждаха отдавна излезлите от употреба банкноти и монети; отваряха скърцащите врати, старите панти не издържаха и вратите с грохот падаха на пода; преобръщаха дюшеците, измъкваха сребърни прибори от кухненските шкафове, изтръгваха златните крачета на ваните в баните; разпаряха дамаската на диваните и търсеха скрити съкровища; изхвърлиха през прозореца стария диван-люлка на улицата. Сякаш магията се бе развалила и тълпата се бе пробудила от дълбокия си сън; най-после беше получила отговор на отколешната тайна, която толкова години ги бе измъчвала. После щяха изумено да се вглеждат един в друг и да не вярват на очите си, а в душите им щяха да се борят срам и гордост. „Нима това е наше дело? – щяха да се питат те. – Но нали сме най-нормални хора?”