“— Нормален човек — започна той. — Какво е това нормален човек? Тоя, който не е извършил нищо отвратително? Да, но дали никога не е помислял да го извърши? А дори може да не е помислял, но нещо в него да е помислило преди десет, преди двадесет, преди тридесет години. Може да се е предпазил от такова нещо и да го е забравил, и да не се е страхувал от него, защото е знаел, че никога не би го превърнал в дело. Да, а сега представи си, че изведнъж, посред бял ден, в присъствието на други хора, среща това нещо въплътено, приковано към себе си, неунищожимо. Тогава какво? Какво ще кажеш тогава?
Мълчах.
— Станцията — каза той тихо. — Тогава имаш Станция „Соларис“.
— Но… в края на краищата какво може да бъде това? — казах колебливо. — Нито ти си убиец, нито Сарториус.
— Но ти си психолог, Келвин — прекъсна ме той нетърпеливо. — Кой не е имал някога подобен сън? Или бълнуване? Помисли за… за фетишиста, който се е влюбил например в парче мръсно бельо, който рискува живота си и със заплаха или молба най-после придобива тоя си най-скъп отвратителен парцал. Това трябва да е твърде забавно, нали? Човек, който се отвращава от предмета на своето желание и същевременно лудее по него, готов е да си даде живота за него, като може би сравнява чувствата си с чувствата на Ромео към Жулиета… Такива неща се случват. Това е вярно, но ти сигурно разбираш, че съществуват и неща… положения… които никой няма да се осмели да осъществи освен в своите мисли, в някакъв единствен миг на зашеметяване, падение, лудост, наречи го, както искаш. След което словото става плът. Това е всичко.”