“ОДУШЕВЕНО

Една шапка – мека, кафява, филцова, с провиснала периферия и плетен ширит около бомбето – се мъдреше сред другите, като подскачаше поради неравностите на пътя, преодолявани от колелата на моторното средство, което япревозваше – нея, самата шапка. На всяка спирка, когато пътниците се качваха и слизаха, я отместваха странично, а понякога прекалено, което в края на краищата много я ядоса – нея, самата шапка. Шапката изрази гнева си с човешки глас, изтръгнал се от една снабдена с множество отверстия валчеста и плътна маса с костна структура, която се намираше под нея – под самата шапка. После тя изведнъж се устреми напред, защото се оказа, че има свободно място за нея – за самата шапка.
Час-два по-късно видях как тя – самата шапка, – се носи на метър и шейсет и шест от земята и снове пред гара Сен Лазар. Един приятел я съветваше да прибави копче на палтото си – нея, самата шапка… Допълнително копче… На нейното палто… Да ѝ каже това… На нея… На самата шапка.”