“Слизам по стълбите на заспалия дом и
отивам да се боря за единия хляб. Струва ми се, че нямам вече никакви изгледи да доживея някога да се измъкна на свобода, която все пак трябва да съществува някъде. Вече здраво съм притиснат от монотонния ритъм на дните, които не се различават един от друг. Дни близнаци! За кой ли път си мисля да свия по първата пряка и да отида накъдето ми видят очите. Никой не ме спира. Но защо концлагеристите така благовъзпитано и смирено са се явявали пред порталите на бъдещите си мъчилища? Ако изведнъж са се разбягали на всички страни, някои са щели да се докопат до свободата. И защо не се отскубват конете, водени към кланицата?
Защо не се изправят на задните си крака, за да препуснат към някое поле с висока трева, където ще се загубят следите им? Защо се съгласявам на покорност? Да върша работа, която не ме засяга? Да се преструвам, че вярвам в ползата от нея?
Все пак, не съм победен, докато не призная поражението си. А аз още не го признавам.”