“В началото, докато човек е още млад, има чувството, че работата в канцеларията, в която случайно се е озовал, е временна. Колко време има пред него! Ако някой му каже тогава, че всички години до пенсия ще прекара в плесеняса- лата стая, на седмото бюро вляво от вратата, с още деветима нещастника, или няма да повярва, или тозчас ще се обеси. А ето че мнозинството от хората по градовете така дочаква старостта си. Какво ги задържа ли? Надеждата, че някой ден все пак ще се измъкнат. А и тогава, когато човек, престане да таи каквато и да е надежда относно себе си, остава му надеждата, че все пак децата му ще се измъкнат. А това все








още е нещо! Но идва миг, в който човек неочаквано се запи- тва: с какво изобщо се е провинил, че да бъде осъден на толкова дълга каторга? Какво е прегрешил, пред кого е тол- кова виновен, че през всички тези години да страда заради неизвестен грях?
От друга страна, остава му все по-малко време за онова малко тайно убежище. И когато се добере до него, някаква горчивина започва да трови тази трудно извоювана, скриш- на свобода – тайното скривалище не му предлага повече ни- какво удоволствие.
Децата, заради които уж се е жертвал, вече са порасна- ли и си имат своите грижи. Едно по едно заминават от къ- щи, в живота, без да забележат нашите жертви. Чувстваме, че напразно сме се бъхтили. Можели сме да бъдем това или онова, можели сме всичко, а сме се съгласили на порядъч- ност, послушание – на доброволна посредственост!”