“Да речем, че съм обикновен човек, въпреки че това не е съвсем точно: няма обикновени хора. Но историята не ми е отредила някаква особена роля, нито пък, успокоявам се, е имало условия за такова нещо. Никога не съм драпал за ня- какво изключително място в живота. Това може би е после- дица от вродената ми срамежливост и стеснителност, а мо-








же би и работа на домашното ми възпитание (израсъл съм в скромно чиновническо семейство) , при това никога не съм командвал други, нито пък това ме е привличало. Но затова пък други са ме командвали! По време на двайсетгодишната си служба смених над сто шефове, секретари, началници, помощници и директори. Те бяха какви ли не. Търпеливо чаках да се уморят малките тирани от властването и да из- чезнат от моя живот. Само каква наивност! Понякога и до- чаквах това (умираха или биваха свалени от длъжност), но, уви, наследяваха ги тозчас някакви млади, подобни на тях, бодри и отпочинали – жадни за власт и могъщество. Колко- то и да е незначително – господството няма край! Сякаш ми биваше по-добре с онези, предишните. Първо, биваха зна- чително по-възрастни от мене, освен това, много от тях с времето бяха затлъстели, натежали, уморили се от властва- не, станали някак си тромави и дори добродушни, защото се бяха уверили, че не желая да им отнемам поста. Трябваше, значи, да чакам и техните наследници да се наядат, да под- редят апартаменти и къщи, да изженят децата и най-накрая да мирясат... Но аз имам само един живот! А той далеч не е толкова дълъг, че да изтрае, докато се изредят всички онези, които са жадни за власт. Би било наивно да се вярва, че вла- стта – тази прастара подправка на историята – ще изчезне в някоя канцелария само затова, че са измислени електричес- ките пишещи машини, та кореспонденцията на шефовете вече не се преписва с подострено гъше перо от Гоголевия колежки секретар от четиринайсети чиновнически клас, а това вече извършва електронна машина IBM.”