“Но още през следващото лято споменът за голямото наводнение почна да минава в паметта на старите хора, дето щеше да живее още дълго, а младежите седяха с песни и разговори на бялата гладка капия над водата, която течеше дълбоко под тях и със своя шум допълваше песента им. Забравата лекува всичко, а песента е най-добрият начин за забрава, защото в нея човек си спомня само онова, което обича.
Така на капията, между небето и земята, реката и бърдата, поколение след поколение се учеше да не тъжи прекомерно по онова, което мътната вода отнася. Тук у тях проникваше несъзнателната философия на градчето; че животът е неразбираемо чудо, защото непрестанно се изразходва и разхищава, но все пак трае и се държи здраво „както мостът на Дрина“.”