“И рекъл бях: "Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!"
Ожесточен, пощада му не рачах:
"Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди."

Народ такъв, за друго недостоен
освен за мъки, нужди и тегла,
неучен род, безсмислен раб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?

За тоз живот, във прозебанье жалко
така мърцина влачен ден за ден -
теглото му бе изкупленье малко;
и не намери отзив то у мен...”