“- Отче, чуйте една притча, бездруго сега е ваш ред да слушате... Един джентълмен убил някого си, властите не го подозирали в нищо, но съвестта го гризела и той се скитал печален. Веднъж, като минавал покрай една англиканска църква, му се сторило, че зловещата тайна не би била толкова угнетителна, ако я сподели. Влязъл, значи, и помолил викария да изслуша изповедта му. Последният бил образован млад човек, възпитаник на Итън и Оксфорд; възрадван от рядката възможност за такъв неочакван приход, той взел доста присърце случая:
- Но разбира се! Можете напълно да разкриете душата си; разкажете ми всичко като на собствения си баща.
- Убих човек - започнал другият.
Викарият подскочил.
- И тъкмо на мене намерихте да съобщите това! Жалък убиец! Знаете ли вие, че моят граждански дълг повелява час по-скоро да ви отведа в полицейския участък... Но при всички случаи мой джентълменски дълг е да не ви държа нито минута под този покрив!
Човекът си отишъл. Няколко километра по-нататък той съгледал по пътя си една католическа църква. Последен лъч на надежда го подтикнал все пак да влезе и той коленичил зад няколко стари жени, които чакали пред изповедалнята. Когато дошъл неговият ред, той различил в полумрака, свещеника, който се молел, скрил лице в ръцете си.
- Отче - казал човекът - не съм католик, но бих искал да се изповядам при вас.
- Слушам ви, синко.
- Отче, аз убих.
И зачакал отклика на чудовищното му признание. Тогава в свещената тишина на храма простичко прозвучал гласът на свещеника:
- Колко пъти, синко?
- Докторе - каза Отчето - знаете, че съм шотландец. Схващам смисъла на подобни истории едва седмица след като са ми ги разказали.
- За тази ще ви е нужно повече време - отвърна докторът.”