“Тя не отговори. В очите й, устремени в Бенц и златисточерни под светлините на залеза, блестеше нещо сладостно и страшно, каращо човека да мисли за тайната на битието със същото чувство на ужас и потреперване, което би изпитал в някоя ясна нощ, гледайки звездите.
Изведнъж Бенц се почувствува смазан и неопределимо разстроен. Самото присъствие на фройлайн Петрашева в градината му се стори извънредно мъчително. Искаше да се махне оттук, да остане сам. И макар да съзнаваше, че това щеше да го облекчи, нямаше сила да отвърне погледа си от нея. Той я гледаше тъжно, почти умолително. Златистите отражения в зениците й изчезваха бавно с последните светлини на угасващия ден.”