“Как щяха да сумират живота му, когато всичко свършеше? Какво щяха да кажат за него? В началото той се бе интересувал само от своите сгради, после само от Кадънс, а по-късно само от децата, но какво щеше да му остане накрая? С какво щяха да го запомнят? Изведнъж мислите за бъдещето го притискат, изпъл- ват го с мрачни предположения и тъжни картини. Докато кара към дома, се сеща за лекарската забрана да пие ал- кохол, за вредата, която може да причини на здравето му, за броя на годините, които му остават. Толкова дълго бе живял нехайно, като двайсет и три годишен хлапак, че то- ва вече бе започнало да му се вижда напълно нормално. Но в себе си знае, че както я е подкарал, ще бъде истински късмет, ако достигне възрастта на баща си и успее да види децата си зрели хора.”