“Много банална алегория, но вярна — за изпита на живота. Какво представлява земното ни битие? — Порфирий Петрович издуха тютюнев дим. — Обучение. И както във всяко училище, то върви криво-ляво — докато не дойде поредната сесия. Тогава ти идва нанагорно. Ако не си научил добре уроците си, тежко ти. Непременно закъсваш.

— И… какво тогава?

— Лоша работа. За разлика от гимназията може не само да останеш да повтаряш класа, ами и да се върнеш в по-долен клас. Бил си, да кажем, във втори, а изпадаш в първи. После те разжалват до подготвителен. И тъй нататък до пълно нравствено малолетие и даже още по-долу, до животинско състояние. Сред нас има мнозина такива скъсани. Понякога ти се струва, че са повечето. Но мисля, че измежду хората няма съвсем пропаднали. Понякога виждаш човек, разжалван чак до най-последна инфузория, но изведнъж издържа изпита и веднага се издига чак до професор. Защото човекът е истинско Божие чудо.

— Не разбирам — рече Заметов, който с напрегнато внимание слушаше мъглявите разсъждения на надворния съветник.

— И аз самият много неща не разбирам, но това е всеизвестен факт. Ние всички сме в такава гимназия, в която чак до последния звънец в нищо не можем да сме сигурни. Нали е казано: първите ще станат последни, а последните — първи. И така чак до последния звънец, да.

— Какъв звънец? — попита Александър Григоревич.

— До дипломирането, до последния изпит, без който няма да получите диплома.”