“Първо зървам русата плитка, която се спуска по гърба й. После, когато смъква палтото си, за да покрие едно стенещо дете, забелязвам патешката опашка, образувана от неприбраната й блуза. Реагирам по същия начин, както в деня, когато Ефи Тринкет изтегли името й по време на Жътвата. Изглежда съм се пуснала, защото осъзнавам, че съм в основата на пилона и не си спомням станалото през последните няколко секунди. После разбутвам тълпата, точно както направих предишния път. Опитвам се да изкрещя името й достатъчно силно, за да надвикам глъчката. Вече съм почти там, почти до барикадата, когато тя сякаш ме чува. Защото само за миг тя ме зърва, устните й оформят името ми.
И точно тогава избухват и другите парашути.”