“Абсолютно нищо не помня от това, което обясняваше Мара, а и смятам, че тя също не знаеше какво приказва, когато пороят от думи рукна от устата ѝ. Говореше неудържимо, диво и безумно, сякаш искаше с думите си да предотврати някаква неизбежна катастрофа. Която и да бе Мара, тя вече нямаше име. Тя беше просто една жена, онеправдана, изтормозена и отчаяна, едно същество, което безпомощно пляска криле в мрака,. Тя не се обръщаше към няколко по-специално, най-малко към мен; нито пък говореше на себе си или на Бога. Беше просто една дърдореща рана, която бе намерила глас и в мрака тази зейнала рана сякаш създаваше около себе си пространство, където можеше да кърви, без да чувства срам или унижение. Тя не изпускаше ръката ми, навярно за да се увери в моето присъствие, стискаше я здраво, като че ли съприкосновението с нейните силни пръсти щеше да придаде някакво значение, които думите ѝ вече не съдържаха.”