“После тръгнаха по пътя за селото, жена му престана да се черви и ситнеше след него усмихната. А там, встрани, беше реката - същата - и водните ели бяха хвърлили хубава сянка, бяха заградили заветни места, както онуй, където можеха да легнат. Райска работа. Дивата мента цъфтеше и докато я мачкаха, разсейваше своя тръпчив и упойващ дъх като тях. Всичко в нея бе изпрано, чистичко, носеше лекия аромат на домашен сапун. И самата тя - и докато лежеше, и докато оглаждаше после смачканите фусти.
След тях ментата дълго оправяше измачкания пух на сините си цветове.
Старецът все още се усмихваше при този спомен и се огледа да не го види някой. Изтри с ръка усмивката от лицето си ...”