“Каква е тази война, която водим при очевидността на поражението? Всяка сутрин, настръхнали от бъдещите битки, ние повтаряме страха от всекидневието — този безкраен коридор, който в последния ни час се превръща в съдба само защото толкова дълго сме вървели по него. Да, ангел мой, такова е всекидневието: намусено, празно и изпълнено със страдания. Пътеките на ада не са му чужди; един ден стигаме до тях, защото твърде дълго сме останали в него. От коридора до пътеките — пропадаме плавно и без изненада. Всеки ден се връщаме към тъгата на коридора и стъпка по стъпка извървяваме пътя на мрачното си проклятие.

Дали е видял пътеките? Как ли се раждаме отново след падението? Какви са новите зеници на овъглените очи? Кога започва войната и кога спира битката?

И тогава една камелия.”